Невена – Не изчезвай

Изключителна песен, изненадам съм мнооооого приятно. Хит на седмицата.

Не изчезвай
Не поглеждай
Към вината във себе си вътре
Не изчезвай,
Не си помисляй
Да си тръгнеш от мен и със нея
пак да бъдеш
точно този,
Който беше преди да вземеш
мойте мисли
мойте думи,
дето в тебе разбъркват света

Не изчезвай
Всичко се върти
Не изчезвай
Виновен ти не си
Аз съм в теб
Ти във мен
И не трябва да свърши така
Не изчезвай
Тихо остани
Не изчезвай
Аз знам, че си личи
Аз съм в теб
Ти във мен
И не може да свърши така

Аз съм въздух
Ти си смисъл
Някой друг мен и теб е измислил
И написал
„Не, не искам
Тази среща да свърши така”

Running Wild – Under Jolly Roger

 Такаа…това е от е от един блог, пълен с подобни стихове и по мое скромно /добре де, не е скромно /мнение много добри.

Just throw the dice

I am a man of many faces,
A mystery of many truths to be told.
A plain story, going from A to Z
And a stranger to the world you all know.

I am a man of so much passion
Just like a fire in a falling rain.
Not just a man, but a myth of sarcasm,
Or a reflection of all human pain.

I am a creature of good and bad.
A mirror of a soul big as a star.
I am a riddle of one mad mind
Solved and unsolved, at the same time.

I am all and nothing in the universe
Just a light on the night sky
But full of dreams, almost visual
A mist in the light and flower on ice

Just throw the dice …
Just throw the dice …

С любезното съгласие на автора си направих труда да го преведа. Е не съм Валери Петров, но не е зле

Аз съм човекът с толкова лица
мистерия разказана от много истини
проста история – от А до Я
и странник в света, кото познавате всички

Аз съм човекът изпълнен с толкова страст
В падащият дъжд съм огънят
не само човек, а в на митовете саркастичната власт
И в който човешките болки ще се отразят

Същество съм аз изградено от злина и добротата
на душа като звезда, огледалото
на луд ум един, съм аз загадката
неразгадано и в същото време разгаданото

Аз съм всичко и нищо в една цяла Вселена
В небето нощно съм светлина
пълна с мечти,почти видими
Цвете на Леда, и в светлината мъничко мъгла

Просто хвърли зара
Просто го хвърли

High Hopes

Не мога да спра да слушам тази песен. Не знам защо. Но просто не мога.

High Hopes

Beyond the horizon of the place we lived when we were young
In a world of magnets and miracles
Our troughts strayed constandly and without boundary
The ringing of the division bell had begin

Along the long road and on down the causeway
Do they still meet there by the cut

There was a ragged band that followed in our footsteps
Running before time took our dreams away
Leaving the myriad small creatures trying to tie us to the ground
To a life consumed by slow decay

The grass was greener
The light was brighter
With friends surrounded
The night of wonder

Looking beyond the embers of bridges glowing behind us
To a glimpse of how green it was on the other side
Steps taken forwards but sleepwalking back again
Dragged by the force of some inner tide

At a higher altitude with flag unfuried
We reached the dizzy heights of that dreamed of world

Eneumbered forever by desire and ambition
Theres a hunger still unsatisfied
Our weary eyes still stray to the horizon
Though down this road weve been so many time

The grass was greener
The light was brighter
The taste was sweeter
The nights of wonder
With friends surrounded
The dawn mist glowing
The water flowing
The endless river

Forever and ever

Превод:

преводът е съвсем условен и нямам претенции за прецизност

Напразни надежди

Отвъд хоризонта на нашата младост

в свят от магнити и чудеса

Нашите мисли застиваха непроменени, в безграничност

За раздяла звънеше камбаната

Надолу по блатистият път

дали още се срещат на този кръстопът?

Имаше парцалива група, която ни следваше по петите

бягахме от времето, преди то да вземе мечтите ни

Погребвайки по пътя живота чужд

Осъждайки нашият да гние в земята

Тревата беше по-зелена

Светлината бе по-ярка

заобиколени с приятели

в нощите на чудесата

На шеметната височина, с неразветият ни флаг

Достигнахме нашият свят мечтан

Обременени от желание и амбиция

и глад незадоволен

Уморените ни очи се взират в хоризонта

Към пътя, по койта крачехме толкова дълго

Тревата беше по-зелена

Светлината бе по-ярка

Вкусът бе по-сладък

заобиколени с приятели

в нощите на чудесата

Мъглата на зората сега блести

А водата влива се

в безкрайната река

Завинаги във вечността

Черно

Той отново е до теб нали?
А от мен си толкова далече,
и отвън по моя воля, започва да вали,
а това тъй дребно, жалко човече
в бурята ми предстояща, неизбежна,
той в нея, сега ще изгори,
със светкавица или в преспа снежна
в мъгла или в безспирните води,
на пороя, отмъстителен и неправдив,
о да зная, че е тъй
макар и по-жалък от най-окаяният свой мастиф,
аз знам, той е от най-лошият сой!

Право има, знам, по-голямо, той от мен
макар това да ми изглежда само привидно,
макар и само по на човешките закони якият корен,
който всеки почита днес сервилно.
Но не! Аз отново срещу тях,
да, за път пореден ще застана
и ще изпия с горчиво вино мях,
в таз последна драма.
За на другите мнението ще бъда аз глух,
над хули дребни и невзрачни,
меч в на обществото гадкия търбух!
Защо ли хората са толкоз дребни и прозрачни?

Нека! Нека те ме съдят!
Затворени в съзнанията си тъй дребни,
водите свои, те всъщност мътят
за себе си са по-вредни!
Робуващи на духовна нищета,
не можещи, да надхвърлят умовете си ограничени,
във вътрешната си грозота
нивга любовта не ще им каже „Вие сте освободени“
Нека техният си жалък съд,
видим ние отвисоко,
нека в краят на нашият си път,
как предрасъдъците разстилат се, все по-широко!
И с какво право
ще ни съдят те?
Тяхното правосъдие кораво,
е потепено в на злобата море!

Недей! Не бива! – ти ми казваш,
но лъжата нежелана, е, аз зная!
Зная, че всъщност ти се радваш!
И дори Него аз ще смая!
Знам, че скоро, навярно, твоята капитулация ще бъде пълна
и да този път римувам, аз, буквално,
и в усмивката твоя, аз докрай ще потъна.
А време ще дойде тези дни,
когато при другия не ще се прибереш
и душата твоя, само до мен ще спи
и ще научиш тогаз, че от него аз два пъти съм по-горещ!

И думица, не би посмял да каже,
защото знае, че за него тази битка, би била последна,
Загубена е веч, и волята ми в миг, като мушица ще го смаже
и тъй за него таз война ще е последна.
И не той, не дори и Хората
на нас съдница да са,
защото само любовта
може да прекланя волята на Бога!

В моите очи той ще види
не спокойното и слънчево море
(което аз за тебе пазя)
не бляскащи сапфири,
не това за него, ще бъдат те-очите сини!
Лед смразяващ ще са те
смъртта му обещаващ,
и нейната студена забрава предвещаващ,
и всеки ще е според делата получаващ!
Погледне ли в тях, го очаква
всяка негова костица
да бъде вледенена, мъртва и от безлунна нощ по-мрачна,
за пощада, ще моли останалата от душата му частица!

И неправилно макар да знам,
че е това, което правя,
не съжалявам, аз, дори и грам
защото любовта следи оставя,
понякога по-жестоки са те дори,
от червени пръсти върху женска плът, нали?
Не се съмнявай, не греша,
макар това да е всичко, засега.

А как ще продължи?
Дали ще отпътуваме за вечността?
Не знам! Не питай: „Какво с мен направи?“
Защото освен любовта, Бог цени и смелостта
и пред неговият най-висш олтар
изкупвам всички наши грехове,
чувстам се дори, тогаз, по-велик от цар
и достигам нови, а може би познати брегове

И знам, че няма друг човек,
който любов повече да заслужава
и по-малко в този век ,
от теб да получава.
Затова, ако искаш ти, сега
черви се и със сълзи радостни плачи,
знам това не са женски номера
аз и тогава ще те обичам, по-силно, дори!

Зелено

А мога ли да запитам,
дотук мисля си пак,
дори и да отричам,
въпросът, дори не е как.

Свещите догарят бавно,
сияещи с мълчаливата си красота
и озаряващи плавно
лицето на една жена

Спомените нахлуват,
далечни като зора в четири през нощта,
а думите сами сякащ се римуват
и в мен подклаждат слабостта

А чудя се приказка като тази:
Как да разкажа?
За различните наши фази,
от себе си май ще трябва да се откажа

Картината е на всички вече ясна
под светлината на трептящият пламък
и под звукът на пълните чаши, прекрасни
в задимената, мека тъма на моят си замък

Гледат ме двете зелени очи,
същите две като преди две, но години
и пак се стигна дотук, нали?
да повторим същите неизказани, но изтъркани рими

Такава била е явно,
волята на някой жесток Бог
и спускам се по спиралата дълга надолу,
защото това зелено е на изобилието рог

Запечатани са в него
и добри и лоши моменти
проблясъци на моето безгранично его,
на душите наши красиви са те, орнаменти

Нали бяхме уж други тогава?
Нали уж това бе само проблясък?
и всичко приключи веднага,
след нощта, на плажа, с финият пясък?

Монета пада на ръба си пак,
на времето колелото върти се отново
и ти се завръщаш при стария си глупак,
чието сърце прие те готово

И ето оказвам се пророк,
в рими редени преди седмица, може би две?!
Спрях с тях, на секундите вечния поток
и удавих ги, дори тях в това зелено море.

От пепелта възроди се
феникс отново възкръснал, лумнал, горящ!
и с зеленото вино опияни се,
сърцето загърната в черен плащ

И отново в това зелено,
моето съзнание изнурено,
същество, дълбоко в душата ранено,
което пристан отново намери…несъмнено

Soundtrack of my life

Наскоро в един форум ми попадна една подобна тема-въпросник, та реших да споделя с вас. Регламентът е елементарен.
01 .:. Песен.. от най-ранното ти детство. – Ъмм ами ще да е било Queen – We are the champions….май, поне от нея ми е първият по-ярък спомен

02 .:. Песен.. която свързваш с (първата) най-голямата си любов. Lara Fabian – Je T`aime

03 .:. Песен.. която ти напомня за почивка. Roxette - всичко

04 .:. Песен.. за която не искаш публично да си признаеш, че ти харесва. Eminem – Lose Yourself

05 .:. Песен.. която те е придружавала, когато си страдал от любов. Bon Jovi – It`s my life

06 .:. Песен.. която си чувал най-често през живота си. – Ъъъ Шампанско и сълзи….не по мое желание разбира се

07 .:. Песен.. която е любимия ти инструментал. Nirvana – Smells like a teen Spirit

08 .:. Песен.. която представя най-добре някоя от любимите ти групи. Iron Maiden – The Trooper

09 .:. Песен.. в която откриваш себе си и се чувстваш разбран по някакъв начин. Antonio Banderas – Cancion del Mariachi

10 .:. Песен.. която ти напомня за определена случка и каква е тя. Sting – Shape of my heart, за едно пътуване до хижа Алеко.

11 .:. Песен.. която харесваш и която от класическия жанр. – Adagio – Albinoni

12 .:. Песен.. на която най-добре можеш да се отпуснеш. Robbie Williams – Spread your Wings

13 .:. Песен.. от някой наистина готин период от живота ти. Have You Ever Really Loved a Woman – Bryan Adams

14 .:. Песен.. която ти е любима в момeнта. Disturbed – Down with the sickness

15 .:. Песен.. която би посветил на най-близкия си приятел. Barry White – Never, never

16 .:. Песен.. за която имаш чувството, че никой друг не слуша с удоволствие. Dream Evil – The Book of Heavy Metal

17 .:. Песен.. която харесваш най-вече заради текста й. Depeche Mode – Enjoy the silence

18 .:. Песен.. която не е нито немско, нито на английско езична и която много харесваш. Ахат – Черната Овца

19 .:. Песен.. на която най-много дивееш. AC/DC – The Jack

20 .:. Песен.. която да бъде пусната на погребението ти. Нещо на Cradle of Filth

Special Track
21 .:. Песен.. която според теб е една от най-добрите за всички времена. Mozart – Lux Aeterna /Clint Mansel – Requiem for a dream/

By Popular Demand

Такааа, тъй като ме помолиха…повече от учтиво да преведа цитатите от долният филм, аз се постарах, доколкото ми бешевъзможно. Надвяма се крайниятрезултата да не е крайно противен, но превеждането на филм, чийто половина реплики звучат като от „Цимбелин“ на Шекспир, примерно не е леко. Enjoy

- Защо мислите, че д-р Миклър…е Дон Октавио дел Флорес?
- Защо мислите, че Дон Октавио дел Флорес…е д-р Миклър?

***

Всяка жена е загадка чакаща да бъде разкрита. Макар, че няма метафора, която наистина да опише правенето на любов за жената, най-близко е свиренето на рядък музикален инструмент. Чудя се дали, свиренето на Страдивариус докосването, дава ли същия възторг за цигуларя, както, когато тя изсвири идеалната нота?

***

Всеки истински любовник знае, че моментът на истинското удоволствие идва, когато екстазът отдавна е отминал. И той вижда как разцъфтява цветето, чийто цвят е докоснал.

***

Вие искате Дон Жуан ДеМарко, най-великия любовник на света, да говори с вас? Какво знаете вие за истинската любов? Правили ли сте някога любов с жена, докато от нея потече мляко, сякаш току-що е родила самата любов и сега трябва да я кърми или ще прелее? Опитвали ли сте някога жена, когато тя вярва че ще бъде задоволена, само с езикът, който жадно поглъща? Обичан ли сте някога от жена толкова, че звукът от гласа ви в ухото и да кара тялото и да потръпва и експлодира с такова удоволствие, че само плач със сълзи може да я освободи напълно?

***

Ще кажа, че той има ограничен и има некреативен поглед върху ситуацията. Искате за знаете дали разбирам, че това е психиатрична клиника? Да, знам това. Но тогава как мога да кажа, че вие сте Дон Октавио, а аз съм гост във вашата вила? Поглеждайки отвъд това, което е видимо за окото. Има и такива, които не споделят моите възгледи, това е вярно. Когато кажа, че всичките ми жени са невероятно красиви, те възразяват. Бедрата на едната, са твърде широки, може би. Гърдите на друга, са твърде малки. Но аз виждам тези жени каквито са те наистина…великолепни…сияйни, поразителни, и съвършени,защото не съм ограничен само от сетивата си. Жените реагират на мен по начина по който желаят, Дон Октавио, защото те усещат, че търся красотата в тях, докато я намеря цялата и тогава те не могат да се въздържат от желанието, да освободят тази красота и да ме обгърнат с нея. За да отговоря на въпроса ви, виждам прекрасно, че тази великолепна сграда, в която се намираме е вашата вила. Това е домът ви. А за вас, Дон Октавио де Флорес…..вие сте велик любовник като мен самият, макар, че може би сте загубили пътя и акцента си. Да продължавам ли?

***

Срещали ли сте някога жена която вдъхновява любовта ви, докато всяко ваше сетиво е изпълнено с нея? Вдишваш я, вкусваш я, и виждаш неродените си деца в очите и…и знаеш, че сърцето ти най-после е намерило своя пристан.Твоят живот започва с нея, а без нея, със сигурност ще завърши.

***

Има само четири въпроса от значение в живота, Дон Октавио. Какво е свято? От какво е създаден духът? За какво си струва да се живее? И за какво си струва да се умре? Отговорът на всички е един. Само любовта.

***

Със съжаление, трябва да ви кажа, че този последен пациент, който някога лекувах – великият любовник – Дон Жуан ДеМарко страдаше от романтизъм, който беше напълно нелечим…и още по-лошото…силно заразителен.

Don Juan DeMarco (1995)

Добре….някой може ли да ми каже, къде точно съм пропуснал този филм? Просто само като чуе човек за Марлон Брандо и Джони Деп, трябва да е сигурен, че филмът е наистина голям.
Ама много!
Наистина на моменти е твърде наивистичен и „захарен“, може би, дори сладникав, но мисля, че точно такъв ми трябваше сега. Всяка една реплика на героите е като излязла изпод претото на Шекспир или Гьоте. Всяка една от тях заслужава цитиране. Не напразно някои от тях са послужили за написването на текста на Have You Ever Really Loved A Woman (ох, написах го!) на Брайън Адамс, която всъщност е и пиронът в саундтрака на Don Juan DeMarco.

„Bill: … why do you think Dr. Mickler is Don Octavio de Flores?
Don Juan: Why do you think Don Octavio is Dr. Mickler?“

Този диалог просто идва твърде рано и носи една от основните идеи на филма. Идея продължена с това:

„I would say that he has a rather limited and uncreative way of looking at the situation. Look, you want to know if I understand that this is a mental hospital? Yes, I understand that, but then how can I say that you are Don Octavio and I am a guest at your villa? Correct? By seeing beyond what is visible to the eye. Now there are those, of course, who do not share my perceptions, it is true. When I say that all my woman are dazzling beauties, they object. The nose of this one is too large; the hips of another, they are too wide; perhaps the breasts of a third, they are too small. But I see these women for how they truly are… glorious, radiant, spectacular, and perfect… because I am not limited by my eyesight. Women react to me in the way they do, Don Octavio, because they sense that I search out the beauty that lies within until it overwhelms everything else. And then they cannot avoid their desire, to release that beauty and envelope me in it. So, to answer your question, I see as clear as day that this great edifice in which we find ourselves is your villa. It is your home and as for you, Don Octavio DeFlores, you are a great lover like myself, even though you may have lost your way and your accent. Shall I continue?“

Опитвах се да кажа нещо подобно. С последните ми няколко поста. Не успях. Не и по този начин. Не и с тези думи. Прекрасно е! И накрая изводът че човек вижда не с очите си, а със сърцето си.

И още малко цитати които са просто музика за окото и наслада за ума. Не те нямат рецензия. Просто човек трябва да ги е изживял, за да ги усети и разбере.

„You want Don Juan de Marco, the world’s greatest lover, to talk to you? What do you know of great love? Have you ever loved a woman until milk leaked from her as though she had just given birth to love itself, and now must feed it or burst? Have you ever tasted a woman until she believed that she could be satisfied only by consuming the tongue that had devoured her? Have you ever loved a woman so completely that the sound of your voice in her ear could cause her body to shudder and explode with such intense pleasure that only weeping could bring her full release?“

И разбира се:

„Have you never met a woman who inspires you to love? Until your every sense is filled with her? You inhale her. You taste her. You see your unborn children in her eyes and know that your heart has at last found a home. Your life begins with her, and without her it must surely end.“

Но най вече, един цитат, макар и не хронологически в края който е удивителната на целият филм и неговият апотеоз, а защо не и главно послание. Казано по такъв начин, това е една реплика която не може да бъде просто пренебрегната. Нека и се насладим:

„There are only four questions of value in life, Don Octavio. What is sacred? Of what is the spirit made? What is worth living for, and what is worth dying for? The answer to each is the same: only love.“

А сега нека кажа за собственото си настроение в момента просто следното:

„Sadly, I must report that the last patient I ever treated, the great lover Don Juan DeMarco, suffered from a romanticism which was completely incurable, and even worse, highly contagious.“

В Четири През Нощта

Посветено на: Ами на мен. Това го пиша за себе си.

Гледам през прозореца
и нищо не виждам,
и кой отреди ми тази ролица,
сивите хорица отново да обиждам?

Забързани в безконечен бяг,
слепи и глухи един за друг,
никога не намерили бряг,
ни жена, ни съпруг

Чудя се дали, някой от тях,
може да ми разкаже дори за малко,
какъв съм аз и какъв бях
и защо е толкова жалко?

Светлината вече мрак е за мен
и тъмнината ми е вечен другар,
дали ще има пак ден
и дали изплатил съм своя дар?

Дар навярно незаслужен,
но като Ябълката за Ева сладък,
отново тъй нужен,
също толкова рядък

И питам, дали в пустотата,
където сърцата са сами,
нещо пречи на на тишината
и сълзите спира ли нещо, дори?

И дали след полет кратък,
когато от небето паднеш ти,
да се изправиш отново някак,
ще можеш ли да разтвориш отново крилете си?

И на мъртвите чувства пепелта,
превърне се в отминал стих,
отиде си на живота песента,
и дори домът ти е вече тих?

Когато отново бавно крачиш,
през болката позната
и когато накрая видиш
новата приятелка – самотата

Дали тогава старата маска,
цинично ще сложиш?
С нокти по стената гневно да драска
и живота си в злоба ще вложиш?

А за секунда представи си дори,
че от пепелищата на душата,
ново сърце ще се роди
и ще се обърне към светлината

И аз заради това
аз отново, за стотен път се вричам,
тук и сега
Аз пак ще Обичам!
Аз пак ще Обичам!

Реквием

disclaimer:

Идеята за този разказ назрява от доста дълго време в главата ми, а беше написан едва преди два дни. Но снощи с ужас установих, че потресаващо тъпият филм I am Legend има няколко допирни точки с него. За радост обаче, макар няколкото сходства с отвратително тъпата продукция на още по отвратителният Уил Смит, основните Идеи на двете са различни.

Между другото, съм се постарал да го наблъскам с много препратки били те явни или подсъзнателни към други културни произведения, били те книги, филми или просто цитати от една определена известна личност. Който открие най-много ще го черпя.

а! Не съм проверявал много-много за грешки. Сори

На Криси

Двете слънца бавно изгряваха, озарявайки с червеникавата си светлина необятната, водна пустиня. Лъчите им се преплитаха, разпръсквайки се по сините вълни, увенчани с бяла пяна.
Океанът беше спокоен.
Кристофър гледаше през затъмнените стъкла на станцията. Просто обичаше това. Всичко друго му бе омръзнало. Можеше с часове да наблюдава водната шир. Понякога размишляваше – Дали океанът е жив? Дали океанът може да мисли и чуства? Дали имаше своите емоции, своите добри и лоши моменти. Дали? И какво би било човек да се потопи в сапфирено сините, полупрозрачни вълни? Дали щеше да забрави за проблемите си, поне за миг? На Земята, преди много, много време Крис обичаше морето, толкова много.
Разбира се океанът, както и всичко извън животоподдържащите системи на станциите, бяха пагубни за живите същества. Планетата като цяло бе една от най-странните в познатия сектор на Космоса. Повърхноста ѝ бе изцяло покрита с вода. А на около петдесетина метра над повърхноста на океана се рееха скалните острови, в цялото си многообразие от форми и размери, където хората бяха успели да изградят новият си дом. Островите просто си левитираха там, като огромен монумент на Човешката Глупост, незачитащо законите с които Човекът се бе опитал да обясни и подреди всичко рационално и логично. Глупостта му да класифицира и вкарва дори самата Вселена в някакви рамки, което бе непривично на самата ѝ същност.
Океанът беше спокоен.
Крис въздъхна. В крайна сметка всичко опираше до проклетата логика. Бог беше мъртъв. Според Ницше, Бог беше мъртъв отдавна. Но не, Той ритуално бе убит и погребан за да се постави на пиадестала му нов Бог – Всемогъщата Логика. Логиката властваше над всичко и всичко. Най-голямото престъпление, на което е способен човек, бе да не е като останалата паплач, да не мисли като другите, да не мисли Рационално и Практично. Хората създавах машини, които изчисляват вместо тях, машини които работят вместо тях, машини които мислят вместо тях, машини подчинени на божествената си логика. И самите те все повече започваха да приличат на творенията си. Забравили, че съществуват и неща извън механичните им, студени реакции, предвидими в своето псевдо съвършенство, това към което Човекът се бе стремял в цялата измислена от него еволюция. Бе постигнал равенство, бе постигнал краят на личността и възходът на обществото. Беше се самоунищожил.
Екстремно вече бе станало лоша, дума. Хората не се излагаха на опастностти, всичко дори с най-малки вредни последствия бе забранено. 90% процента от смъртните случаи бяха от старост. Оставаше една крачка да се победи самата смърт. И все пак Човекът беше загинал. Някъде много отдавна на онази призрачна планета, от която всъщност произхождаше.
Океанът беше спокоен.
Кристофър си наля чаша вода от пречиствателя. Всички родени на това място не познавах а друга напитка. Тройно обеззаразена. Нехлорирана, нефлуорирана, напълно безвредна. Отвратителна на вкус. Но Крис бе живял на Земята и помнеше. Помнеше чашата с димящо, горещо кафе, много силно, с огромни количества захар и в конски дози. Вредно. Черно. Черно като нощта.
Истинска нощ, а не по-слабо сияние, нощ като на старата Земя. Тук на практика такава нямаше.
Мъжът се чудеше, дали и тя не е забранена в името на някоя висша илюзорна ценност. Като кафето. Като захарта. Като всичко друго, освен тройно пречистената вода с вкус на урина.
Ако попиташе, защо по-дяволите, продължава да пие това проклето нещо, биха му отговорили
„За да живееш дълго“
- А защо да живея дълго, за да продължавам, да пия отвратителната ви вода?
За негова радост, нямаше да му се наложи да продължава да спори със самия себе си повече, защото лекцията му скоро започваше.
Преди, във времената, когато си имаше Своето кафе, Кристофър си обичаше и работата. После след като напусна Земята я намрази. Тогава мразеше цялата вселена, но работата си най-много. На първо място, защото трябващше да преподава неща, в които не вярва. Веднъж той отиде да говори по този въпрос с ректора на университет Нютон. Последният беше нисък и оплешивяващ човечеч на средна възраст с червендалесто лице и побеляли, но все още внушителни бакенбарди. Когато сподели възгледите си, той почервеня още повече, ако това въобще бе възможно, и се изду като огромен човешки балон. В малките му, свити, свински очички се четеше искрено недоумение, че някой, и то още по фрапиращо, някой от неговите собствени подчинени, си позволява такова огромно отклонение от нормите на Логиката
- Вярваш?! За какво, в името на Голямата Карантина, ти е притрябвало да ВЯРВАШ, в това, което просто избъбряш на студентите си?
Оттогава започнаха проблемите му. Всеки професор, който беше под съмнение беше наказван да преподава на R-елементите – наследници на „индивидуалистите“ – хора на изкуството, интелигенти, учени, последните останали благородници и други „опасни за Равенството“ индивиди. Всички те бяха отхвълени от обществото, направени по-малко равни от равните. Ей, така просто от завист, комплексарщина и злоба.
Кристофър преподаваше История на Старата Земя. Основната му задача се състоеше в „Запознаване с грешките на миналото“, а според него в чиста и стопроцентова пропаганда.
Групичката студенти започна да влиза, един по един в слабо осветената стая. Сиянието на двете слънца, беше почти затъмнено от специалните прозорци. Крис включи ксеоновите лампи, чието приглушено жужене винаги го напрягаше. Когато залата се напълни, той започна познатата си монотонна реч. Не ги обвиняваше, че не слушат какво говори, той самият на тяхно място би направил същото.
- И така, колонизаторите…
- Професоре…
Знаеше си че нещо лошо ще се случи. Бавно вдигна поглед от видеокнигата.
Лампите жужаха.
Погледна списъка.
- Да господин..ъъ…Риддик?!
Младежът се огледа за подкрепа от колегите си, първоначално засрамен от това, което имаше намерение да каже. Явно всичко това беше замислено отдавна. След новите окуражителни погледи, които получи, той събра смелост да продължи.
- Професоре,….нали наистина не вярвате във всичките тези глупости, които говори …и в целият този маскарад?
Крис замръзна, а една малка капка пот се стече по врата му. Вгледа се в момчето пред себе си. Осъзнаваше ли какво правеше? Принципно би трябвало да отговори, че поведението му е недопустимо, да го изпрати пред съвета или направо да го предложи за изпращане в лагер за „ресоциализиране“.
„вярвате“
Изненада се. Мислеше си, че само той още си спомня непоквареното и истинско значение на тази дума. Забави се с отговора си. Именно тези мигове позволиха на младежа да продължи:
- Искам да кажа…ние знаем защо преподавате на НАС, не сме глупаци. Класифирани сте като ОТРЕПКА, също като нас. Защото сте си позволили да мислите различно, да не сте като останалата маса от индивиди, които просто съществуват в жалкото си сиво ежедневие. Като тези, които говорят непрекъснато за Прекрасният Нов Свят и колко хубаво, всичко в него било Подредено и Рационално.
Лампите жужаха.
Беше се хванал в капана. Облегна се назад, на твърдия стол зад плексигласовата катедра. Ако беше сам би въздъханл отново. По навик се опита да погледне океана, но се сети, че прозорците са се затъмнили, за да не ги изпържи обединеният блясък на двете слънца. Нищо не можеше да оцелее при температурата която се покачваше в металната черупка на станцията, ако стъклата бяха обикновенни. Въпреки това, Крис предпочиташе да е отвън, отколкото на това място. Със сигурност поне щеше да се поти по-малко.
Обходи с поглед залата. Всички бяха затаили дъх, като в някои много важен момент от спортовете, с които хората на Земята се бяха забавлявали. Сега естествено и те бяха забранени.
Пред очите му изплува зачервеното лице на ректора, с тресящата се двойна брадичка и свитите, свински очички. Защо не? Защо пък да не го направеше? Какво щеше да му струва?
- Да, не вярвам..
Сега наблюдаваше реакцията на групичката. Един, двама искрено се озадачиха , някои се подсмихнаха, но на лицата на повечето се изписа онова познато, самодоволно и заговорническо изражение от типа „ето, казвах ви аз“. Глас от тълпата:
- А защо, тогава продължавате да правите това?
Лампите жужаха.
- А вие?
Никой не отговори. Настъпи тягостно, лепкаво мълчание.
- Повечето от тези, които не вярват са останали на старата планета. Вие защо дойдохте?
Крис се замисли. По скоро си припомни миналото. Точно в раната.
- Тогава времената бяха…други. Бях глупак. Понякога си мисля, че ако имам възможността да се върна там и тогава, няма да повторя същите грешки. Но…не всъщност вероятно бих постъпил по подобен начин…отново.
Защо всъщност бе дошъл на това проклето място? Не, мястото си беше съвсем наред. То си е било същото, като преди милиарди години, още в зората на времето и сътворението на Вселената.
- Но, не всъщност това е излишен…драматизъм. Всички, които останха бяха заразени. Слуховете за такива останали по свое желание са…прекрасна, романтична илюзия. Може би…има, но те са малко. И да, можех да бъда един от тях, просто нещата се стекоха….
И както говореше, той вече не усети как пропътува години със съзнанието си, години в миналото, което му се струваше сякаш преди векове. Картините от тогава ту избледняваха ту бяха ясни като настоящето. А той просто продължаваше да говори…
Младият Кристофър излезе от тъмносинята си таратайка, която, някой с повече въображение, или пък след по-задълбочен оглед и няколко сериозни уговорки можеше да мине за автомобил. Младежът бе среден на ръст, с коса до раменете. Току що го бяха изхвърлили от преподавателското му място в университета, защото беше изразил някои по-нетрадиционни, „опасни за общественото равенство“ и „оспорващи несъмненото светло бъдеще“ идеи.
Крис изсумтя. Светло бъдеще, как ли пък не. Неочумата беше превърнала мегаполисите на Земята в градове призраци. Само няколко изолирани центъра, поставени под карантина все още се бореха срещу нея. Наричаха ги Куполите. Бяха управлявани от новобогаташи, които единствени можеха да си позволят да поддържат малки гвардии, които наричаха „полицейски части“. А най-наглото беше, че именно те претендираха за класово равенство и за това никой да няма власт над останалите. Нагло и цинично, но факт. А именно суматохата окло болестта ги беше неправила това, което са. Все пак бившият вече професор, никога не мълчеше. Бе твърдо решен по-скоро да бъде мразен за това което е, отколкото да бъде обичан за това, което не е.
Власт на народа? Ново изсумтяване. Лошото е, че народът които наистина желаеше властта бе този който най-малко я заслужаваше. Най-долните отрепки и престъпници. На ограничените и простодушни хора, твърдо стъпили на земята неспособни да надникнат над злободневните си дискусии и безмислени раздори. Властта на тези, добрали се първи до карабините. А това, както всички се сещаха, не бяха хората от интелигенцията.
Обаче не, дай на простака възможност да крещи за власт на народа, за илюзорната си демокрация, просто му я дай. Дай му възможност да оправдае собствената си некадърност и скотско мислене с някой друг, който винаги му ПРЕЧИ- Дай му възможност да се оправдае, че е подтискан, дай му възможност да обивини другите за проблемите си, дай му възможност да мрънка, да се жалва, че някой го спира и го управлява, че не го допуска сам да определя бъдещето. А той , горкият дори не разбира, с миниатюрният си мозък Гаргантюантските размери на това, с което се захваща, и че е напълно извън възможностите му.
И тогава идва злобата. Тогава идва всемогъщата демокрация с основното си проблематично правило – че ВСЕКИ може да избира и ВСЕКИ може да бъде избиран. А от, злоба скотът не усеща, че избира себе си и създава безумната идея, че всички са равни. И ако това не достига, просто той хваща пушката и взима властта в собствени ръце. И повежда революция. И застава най-отгоре, там където най-малко му е мястото. Тогава вече започва да проумява, че това не е работа за него и че би трябвало да остави по умните да се се занимават с властта. И тъй като е твърде комплексиран да го признае, той иска да завлече всички със себе си на дъното на класовата стълбица.
Подобна реч, бе струвала мястото на Кристофър в Университета на Изкуствата. След няколко дни той беше закрит, а Изкуството забранено, но той нямаше как да знае за това…все още.
Крис вече бе преполовил алеята до дома си. Огледа се. Прозорците на съседите му бяха тъмни. Наскоро „Специалните отряди“ ги бяха отвели извън карантината. Те бяха Заразени.
Никога нямаше да забрави лицата им и очите им умоляващи за помощ. Никой не го беше грижа, обаче. Коптерът на специалните части просто се бе приземил, изгаряйки всякаква растителност наоколо, с протонните си двигатели и разтапяйки асфалта на улицата. Наемните войници бяха нахлули и извели хорицата. Просто така. Никой не говореше за това, никой не го беше грижа, сякаш просто не се бе случило.
Неочумата нямаше почти нищо общо с чумата от средновековието. Тя се предаваше, по най-ужасяващия възможен начин за човек – чрез целувка. Още по-отвратително беше, че вероятността да се заразиш при такъв контакт беше точно петдесет процента. При някои симптомите се проявяваха след дни, при някои след двадесет години. Никой не беше направил нищо да я лекува. Просто Заразените, бяха отвеждани НЯКЪДЕ другаде, изхвърляни извън куполите.
Според някои, всичко бе започнало като тероризъм. Което можеше и да бъде вярно. Първоначално засегнати бяха само Големите мегаполиси, и то само на по-развитите и богати страни. А от другите места дойдоха новите Властници.
Крис изсумтя отново.
Отключи вратата, и дори още преди да я бе затворил напълно отвътре, на врата му се метна Никол. Изведнъж всички грижи отпаднаха. Съществуваше само тя. Познаваше я само от месец, но дълбоко в себе си знаеше, че те винаги са били заедно на някакво далечно, трансцедентално място извън времето и пространството, някъде където вековният им покой не можеше да бъде нарушен. Преди нея не вярваше в глупостите за сродни души. Преди беше твърде циничен да повярва, че любовта е нещо повече от отживелица. Преди това не се страхуваше от нищо, защото и не обичаше нищо.
Преди месец всичко това се беше променило. Преди месец бе извървял дългият път между човек и Човекът. Бе се научил, че дори любовта да е най-големият недостатък, това е най-голямата сила която притежава Човек.
Странното беше, че този път тя не го целуна.
- Ники…. да не би да се е случило нещо?
За пръв път, тя не го гледаше в очите. За пръв път, подът бе станал твърде интересен.
- Крис…аз съм заразена. Утре отивам извън купола.
Думите кънтяха в ушите му. „Аз съм заразена”
Просто така!
„Аз съм заразена”
Какво, нима си очаквал, синята ти кръв да те предпази от всичко? Нима си очаквал, някакво чудо, че ще се измъкнеш сух от това, че ще те подмине? Не, копеленце това не ти е покер. Не можеш да блъфираш живота. Въпреки, че се опита, бога ми, опита се. Но се движи по ръба твърде дълго…
„Аз съм заразена”. Навън валеше, а капките приличаха на кристалните отломъци на разпадащия му се живот. Само монотонното им барабанене, нарушаваше тишината.
Какво, не чуваш трагична музика? А може би фанфари? Забавен каданс? Замъгляване или черно-бял ефект? Може би кафяв филтър? Не, приятелю това е истинският живот. Може би очакваш всичко да се оправи, да бъде „наред”?! Моля те не бъди банален. Някаква Deus Ex машина? Хепи Енд? Не, тов…
- Млъкни – Крис не осъзна, че е извикал на вътрешният си глас, наистина и Никол се отдръпна изненадано назад.
И тогава стори най-неочакваното. Преди тя да успее да направи нещо, Крис я придърпа към себе си я целуна. Най-сладката целувка. Устните им се сляха за момент, момент някъде неподвижен, между еоните на времето и атомите на пространството, момент чието съвършенство можеше да съперничи единствено на божественото, момент отрекъл логиката, момент за който си заслужа да живееш, и със сигурност момент , за който си заслужава да умреш.
Така напук на на цинизма на вътрешния глас, напук на действителността, напук на теориите, че романтизма е погребан дълбоко, заедно с телата на мъртвите отдавна призраци на Заразените.
Устните им все така бяха сляти в едно.
След минути, те вече лежаха един до друг прегърнати. Той пушеш една от последните цигари, които му бяха останали. На слабата светлина на Луната, синкавият дим се извиваше в причудливи форми. От никъде не влизаше друга светлина. Не бе и нужна. Просто щеше да развали момента.
Никол се усмихна:
- Някак..знаех, че ще го направиш. Не мога да обясня как и защо…но знаех. Знаех също, че не мога да те спра. Винаги си бил толкова…мелодраматичен.
Целуна го зад ухото.
- Нищо не е сигурно! Все още. Не знаят! Те не знаят. Можем да живеем, още колко? Пет-, Десет години? Двадесет?
Имаше най-прекрасният смях. Този път обаче беше някак уморен и пресилен.
- Ти може би..да. Не и аз. Виж…
На китката ѝ имаше малки, алени точици, колкото топлийки. Обаче, можеха да се видят, дори на слабата лунна светлина. Беше започнало…и съвсем скоро щеше да завърши.
Вътрешният глас се обади отново:
- Е мръснико, как е? Да не би да ти идва в повече? Да не би всичко да се развива твърде бързо? Как беше вчера? Блестящ художник и писател, с най-готината жена в града? А днес падна при тези, които мразиш най-много. Ти си поредният нещастник. Нали винаги обичаше да си на ръба? Този път Асото, обаче, май не е при теб, а?!
Критофър проскърца със зъби. Никол не го чу.
- От утре започва Евакуацията. Спасителните совалки ще излятят следобяд, с всички, които нямат видими признаци на Болестта. За Земята няма надежда. След няколко години върху нея ще бродят само духовете.
- Но, но..
- Няма „но” мило. Утре ти заминаваш. Аз оставам.
По принцип винаги бе смятал „мило” за израз звучащ твърде лигаво и по детски претенциозно. После откри, че има огромно значение, кой точно го казва.
- Утре ще се качиш. Може да не си заразен. Никога не си боледувал много. Дори и да си, те няма да познаят. А след години, кой знае…може да се намери лек.
Крис понечи да каже нещо, но тя просто го целуна отново.
- Тихо, мило, тихо. Хайде да спим.
„Хайде да спим”

На следващият ден,
Космодрум „ Прометей”
Блъсканицата беше ужасяваща. Кордоните от наемници, едва контролираха всички желаещи да докажат, че не са заразени. Паниката беше огромна.
Тя беше дошла с него. Да го изпрати.
Крис се подсмихна. Никол дори не подозираше.
- Последни незаразени, оттук! – звучеше металически, пречупеният глас на някои от гардовете по мегафоните. Огромните порти на космодрума бяха почти затворени, а процепа им се смаляваше със всеки изминал момент. Вече нямаше да има връщане назад..
- Е…-започна Никол.
Полицаят го дъпаше навътре. Кристофър го удари и той го пусна. Опита се да сграбчи момичето, но тя отскочи назад. Изненадан, той най-накрая разбра. Никол беше предвидила, че ще се опита да я вземе с него. блъсна го назад, в процепа. Вратите се затвориха пред него. В последният момент чу:
- Винаги си бил толкова предвидим, мило. Толкова…мелодраматичен.
Полицаят се бе опомнил и той последното нещо, което усети преди мракът да го погълне беше приклада на карабината му.
Събуди се с превързана глава, на Совалката, точно когато борячът отброяваше 3…
Усещаше треперащата метална черупка на кораба под себе си…
2
Тътенът на двигателите се усили до немислими гтраници
1
Воят им достигна финалното си кресчендо…
Титаничната им мощ се отприщи и изгори в пламъците си една планета, една цивилизация и едно сърце
Беше загубил точно, когато бе заложил всичко.
Кристофър се върна в действителността. Залата на Новият Университет му се струваше по-бледа и по-нереална от образите изплували от миналото му. Известно време всички мълчаха.
- Значи вие сте се опитали да я вземете с вас? А вие…вие не сте били болен! Та тя ви е подарила живот!
Крис не отговори веднага. Дори не погледна студента.
- Не. Аз съм болен. Вдигна ръка. По китката личаха кървави точици.
Никой не си направи дори труда, да ахне изумено.
- Но сега това се лекува. Не е проблем. Просто ще идете до медицин…но вие няма да го направите нали…?!
Професорът се усмихна.
- Не няма. Казвате, че ми е подарила живот? Не, тя ми подари съществуване. Има разлика. Вие сте израстнали между стерилните, изолирани стени на тази станция. Бронирани, също като нея за омразата и страха, но и за щастието и любовта. Не, аз не се страхувам от тъмнината на смъртта. Винаги за мен е било по-добре да изгориш, отколкото да избледнееш.
- Но…но и вие не сте били щастлив..та…онова момиче…Никол е останала..
- Не, грешите отново, приятелю. Щастието не е някакво постоянно чуство. То е просто проблясък по острието на нашият живот. А в онзи миг на целувката, аз имах цялото щастие, на което може да се надява човек.
Отново тишаната. Онази тишина.
- Мисля, че за днес нашата лекция приключи. Напуснете.

След като остана сам Кристофър, включи пулта за управление. Натисна едно копче.
„Отваряне на предпазните прозорци. Имате десет секунди да напуснете залата.“

И миг преди обединените лъчи на двете слънца да го изпепелят, той видя океанът в целият му блясък.