Когато ти си тръгна,
въпреки че каза ми: “Ще се върна”
всичко се обърна, отново, както преди,
когато бяхме толкова сами.
А всеки ден съм сред толкова хора
и те не усещат моята умора,
защото когато те няма,
тя е толкова голяма.
И дори сред тях,
не съм какъвто бях,
а самотата обгръща ме
и ми трябва твоето спасение
А сега навън студено вали,
макар че в мен гори,
Едрите капки прегръщат земята,
а в мен застива душата.
И пада леко дъждът,
чува се само от него шумът,
и не слушам отникъде гласът,
остана само студът.
Тихите капки се обръщат,
и в буря се превръщат,
облаците черни и бели се сблъскват,
но от гнева си не се отърсват.
Светлините нощното небе озарява,
и гръмове градът оглушават.
Вилней! Никога не спирай!
Всичко пред теб помитай!
Светкавиците си преплитай!
С ветровете си политай!
Нека треперят всички пред теб,
нека нищо не бъде наред!
И дори виелица снежна,
уж би трябвало да бъде нежна,
тук започна да руши,
тук, а и в нашите души.
Бурята свършва вече,
небето отново своя покров облече,
но нито звезда, нито Луна,
вижда се в неговата чернота
Толкова е тъмно там горе,
когато си така сам
и пустота в себе си само усещаш
и сам с нея сама се срещаш.
И дъвчеш и ядеш пепелта,
защото горчи всичко без любовта,
и задавяш се в тази самота,
а избавление няма дори в далечина.
Всеки миг преди да дойдеш отново,
е наказание за мен наистина сурово,
и живота си бих дал дори,
ако останем завинаги сами.
Но “Ще се върна още ме крепи”
и само това ще ме спаси
и отново в очите ти сърцето ми ще изгори
и ще ме накараш да обичам както можеш само ти!
Filed under: Art, Literature
