Местя се

Ми…..местя се!

тук

Трябваш ми…

Трябваш ми за да живея,
затова само за теб копнея.
Дори да знам че лудост е,
заедно искам да сме.

Трябваш ми за да творя,
за да мога отново да горя,
а не едва-едва да тлея,
и за да мога отново да се смея.

Трябваш ми за да продължа,
за да мога да спра дъжда,
за да мога да стопя снега,
и от бурята да те заслоня.

Трябваш ми за съм щастлив,
думите идват сега като прилив.
Затова те искам сега,
за да мога поне за миг да заспя

Трябваш ми за да постигна свобода,
а чрез нея и радостта.
Затова те моля сега “Не изчезвай”,
съдба такава за мен и теб не отреждай.

Буреносецът

Когато ти си тръгна,
въпреки че каза ми: “Ще се върна”
всичко се обърна, отново, както преди,
когато бяхме толкова сами.

А всеки ден съм сред толкова хора
и те не усещат моята умора,
защото когато те няма,
тя е толкова голяма.

И дори сред тях,
не съм какъвто бях,
а самотата обгръща ме
и ми трябва твоето спасение

А сега навън студено вали,
макар че в мен гори,
Едрите капки прегръщат земята,
а в мен застива душата.

И пада леко дъждът,
чува се само от него шумът,
и не слушам отникъде гласът,
остана само студът.

Тихите капки се обръщат,
и в буря се превръщат,
облаците черни и бели се сблъскват,
но от гнева си не се отърсват.

Светлините нощното небе озарява,
и гръмове градът оглушават.
Вилней! Никога не спирай!
Всичко пред теб помитай!

Светкавиците си преплитай!
С ветровете си политай!
Нека треперят всички пред теб,
нека нищо не бъде наред!

И дори виелица снежна,
уж би трябвало да бъде нежна,
тук започна да руши,
тук, а и в нашите души.

Бурята свършва вече,
небето отново своя покров облече,
но нито звезда,  нито Луна,
вижда се в неговата чернота

Толкова е тъмно там горе,
когато си така сам
и пустота в себе си само усещаш
и сам с нея сама се срещаш.

И дъвчеш и ядеш пепелта,
защото горчи всичко без любовта,
и задавяш се в тази самота,
а избавление няма дори в далечина.

Всеки миг преди да дойдеш отново,
е наказание за мен наистина сурово,
и живота си бих дал дори,
ако останем завинаги сами.

Но “Ще се върна още ме крепи”
и само това ще ме спаси
и отново в очите ти сърцето ми ще изгори
и ще ме накараш да обичам както можеш само ти!

Последната Изповед

Къде останаха тези пари?
Няма ги до стотинка почти!
и къде е върволицата от хора
на колене лазещи пред Стола?

Къде останала е и славата кратка,
тя замина при морската любов, сладка?
И къде са сега всичките жени
които до една са искали само пари?

Къде са и лъчите на слънцето лятно?
или и те си имат оценяване златно?
Къде са есените листа
и те ли се измерват вече в пара?

Къде е и белият сняг
и него ли продадох в моя бяг?
Къде са дъждовете на пролетта?
Тях къде да изтъргаша, имах смелостта?

И защо когато обърна се назад,
виждам само скрап?
И нищо за което си струва да бъдеш помнен
и от никой плач за мен не ще бъде проронен.

Продадох всичко и приятелите си дори,
а и любовта, може би, нали?
И защо отново с празни ръце излизам
и през портите на Петър май не ще влизам…

Казваха ми - “Ти ни води”,
а аз говорех7 “Напред! Всичко е пари!”
И сега близък май е краят
и душата ми на тази земя не искат да я траят…

Смъртта е вече дошла за мен,
това е наистина последният трен
и най-накрая виждам всичко ясно
не остава след мен нищо - ни добро, ни ужасно

Последната Надежда

Отвсякъде светът притиска ни -
злоба и завист, всичко ври и кипи.
И от болката оставиш ли се да бъдеш победен,
то разумът ти ще бъде завинаги повреден.

И всяка частичка в обществото своето място знае
и нищо красиво дълго не трае.
Защо ли това е така?
Не му е времето на този въпрос сега…

А на друго е ред да попитате -
избавление дали ще имате,
защото за такова изкупление
е създадено това най-висше божие творение.

Светлинка накрая все пак има,
но за сетивата не е тя обозрима.
Надеждата крие се в сила една,
която може да промени света.

Представи си твоите мечти
и преследвай ги до последно ти,
и в Ада да пропаднеш тогава дори,
сърцето твое ще те спаси.

Защото, когато мечтите живота определят
и демоните пред теб треперят,
и в синевата поглед, когато впериш,
божественото си място ще спечелиш…

Муза

Бъди музата моя,
пред олтара твой, се моля.
Продължавай със светлината си, да ме озаряваш
и сърцето ми с любов да завладяваш

В твоите очи аз намирам,
място, където да се тревожа спирам.
На гърдите твои искам всяка нощ да заспивам
и така щастлив да бъда, дори и да умирам.

Твоят аромат да усещам,
когато отново тебе музо, срещам.
И това винаги сили да ми дава готови,
за да изкова римите нови.

Ерато, Евтерпа или Мелпомена?
Не са те моята тема,
защото музиката на твоя глас,
ги засенчва всички завчас!

Затова отново моля те,
ти си моето море и небе!
Муза бъди ми
за да са живи и моите рими!

Носителят на Светлината

Ангел небесен бях,
И в средата на Рая творих
рими чудни, красиви и дивни,
по-прекрасни от огърлици, пръстени и гривни
и под на на моето изкуство властта
падаше в плен и на самодивите песента

Това бяха стихове за радост и за любов,
изтъкани с цялата обич на която бях готов,
но къде криеше се мощта на моите слова?
Дали в цветът на очите преливащ се като дъга?
Дали бе тайната в думите сладки
умело събрани в стихове кратки?

Не не бе това изворът мой.
В на песента отприщеният порой
причина далеч по-хубава стоеше,
Повелителят мой-жестокият Бог твореше,
същество толкова съвършенно,
че само в неговата мисъл би могла да бъде решено!

Тя бе толкова прекрасна,
човешка жена, сама на Земята опасна,
Моята муза бе тя,
а когато слязох да я видя всред света
цветя се разцъфтяваха и дърветата раззеленяваха,
Зимата тръгваше си и снеговете се стопяваха

И Слънцето блестеше по-жарко,
и луната грееше по-ярко,
и дахаха ветровете по-малко,
и нищо не бе незначително и жалко,
А когато ме целуна в зелената гора,
знаех вече, че раят бе на Земята.

Но наглед невъзможна бе любов такава,
не можехме да потънем там в забрава,
връзка такава бе от Бога нежелана,
но това, уви не потуши тази жарава.
И от неговата воля корава,
щеше нашата обич да пострада.

Пратеници тогаз дойдоха,
и оковаха ме за цяла епоха,
като Прометей от легендите древни,
а оковите, тежки, вълшебни,
с огън изгарят сякаш дори и душата,
ала тя дори и тогава за пощада не моли, горката.

И трижди от небесният Трон
идват ангел на Крилатия Кон
и разкаяние пита, не моли
За страшен грях ми говори
да се отрека от действията мои
и пак Бог да ме приеме като свой

Но не може дори ангел небесен
да повелява, когато духът ми е далече отнесен
и сърцето, а не разумът повелява
и няма нужда дори, постъпките мои да оправдава
и в лудост или пък в просветление
отправям към пратеника последно моление

- Нека сам Той слезе от божествените висини
тук долу, в мрачните гори,
където в забвение чезне и угасва
последно парченце, което пъзелът напасва,
допреди век, покорен негов слуга,
сега дърво само със сърцевина и без кора

И тогава вятър страховит по струните засвири,
скриха се дори зверовете диви,
и слънцето само, сякаш угасна,
Земята увисна безгласна,
дървесата свиха се уплашени,
и дори тревите гледаха вторачени.

Воля несравнима и непоколебима
под чиято власт, всяка постъпка бе изпълнима
взе и пространство и време
за сетивата обаче, тя не бе бреме
от всяко нещо живо или не
говореше без да спре

- Кой си ти, та такава дързост да си позволяваш
и на съдбата да опитваш да повеляваш?
И сам на Бог, на Мен, да се оприличаваш
как смееш, тъй да се възвеличаваш?
Против моите повели да заставаш
и срещу моята сила да се изправяш?

- Не, не бунт е това, което съзираш
макар и толкова да го презираш
А защото по твоя воля бе поставено
да гори сърцето пламенно,
да обича и да иска
без никакъв разум да го притиска?

Нали затова за хората на Земята
ме определи да нося светлината?
Луцифер ми даде име,
и до днес то гори ме
защото знам, че на човекът песента
от светлината повече възхвалява любовта

И какво излиза накрая
че не съм предател на Рая,
а пръв негов вестител
и на доброто победител,
на твоята свята воля изпълнител,
на Небесният Трон изпълнител!

Но да искаш от мен да се откажа,
е като с бич огнен да се накажа,
защото любов тъй сладка,
макар и да бе толкова кратка,
като тази на земната Ева
е като да спреш красотата на изгрева

- Ах, явно творецът единствен
трябва и той да остане понякога умислен
и да види, че дори той греши
и пред олтара собствен, свой и горящите свещи,
но как сега това, аз да призная,
без своята власт да проиграя

Робе мой ти ще имаш щастието свое
но песни за теб - “герой е”
нивга не ще се пеят
и сързи като за мъченик не ще се леят
Ти времето своя ще имаш със нея
макар с това решение, да не се гордея

Защото зная че тази Ева
по нея мъж човешки угасва
и обича я той почти, колкото теб
и дори аз не мога да видя какво ще последва след
и решение такова не мога да взема
и само тя ще определи дали от светлината ти ще бъде спасена

Но не, само това ще бъде твоето наказание,
за неподчинението ти ще ти дам ново призвание
освен че над небесата ще изгубиш своята власт
и на Земята щом замре твоят глас
Покой отново не ще намериш
и така на себе си ще навредиш

Защото щом моята власт отхвърляш
не като роб, а като господар ще пребъдеш,
но не тук горе на небесата
а под земята в бездната непозната
и над грешници и нежелани, ще бъде твоето царство,
ще властваш над порок, злост и коварство

Такава жертва готов ли си ти,
само заради любовта, която отвътре те гори,
от Рая в Адът готов ли си да слезеш
и плътта и душата своя да зарежеш
Само заради смъртта една,
да гориш цяла вечност ще е твоята съдба

Е удари часът в който маските падат
и лицата и телата голи остават
и виждат се вече нишките на този кукловод
който определя съдбата на земният народ
Е аккво ще бъде твоето решение
изкажи го без съмнение

- Нека сега стане ясно
че това всичко би било прекрасно,
не за цял живот споделен
а дори само за секунда на нея с мен
Какво тогава ще значи
презрението в песните на хорските свирачи?

И време е сега - признавам
и решението да предавам
Съгласен съм! Съгласен съм и в Ада господар да бъда
щом това е твоята присъда,
само да можем и миг да бъдем двама
застинали в миг на наслада!

- Стани тогава ангеле небесен,
възправи се и остави пътят лесен,
за последен път разтвори крила,
и полети над света
виж райската гора
ти сам избра своята съдба!

И полетя за Последен път Носещият Светлина
Полетя над планини и поля
полетя над морете и реки
полетя над владенията си
и в този полет последен сега
увехнаха крилата на Ангела

На Земята бе в на щастието в плен,
и в любовта си споделен
и по-голяма от нея никога не запомнил светът
и на тази история мнозина надеждата своя крепят
че дори в прокобата тъмна, светъл ще бъде денят
и от сенките ще изплува на Светлоносителят векът

Защото какво е той
Ангел просто поискал животът свой
подвластен на своето сърце
голямо и буйно като море
и щастието истинско познал
преди в Ада да е паднал

И дори черни сега да са неговите криле,
и дори в чертозите му да се помолят за спасение
и огъна да изгаря очите му
и лед да пронзива нозете му
има всеки от нас не би направил
същото за да защити това що бе сторил?

Нима за любов, тъй голяма
не е готов всеки да прегрътне такава драма?
Нима за обич така дълбока
не е готов всеки да обходи Земята широка
Затова не съдете строго онзи, който душата своя продаде
но любовта си не предаде.

Ела

Отблясък….

Защо не си тук? Защо? Не искам да си далеч. Пак заспивам така…заспивам макар и трудно. не мога да спра да мисля за теб, всичко което беше и всичко което може да бъде. А теб те няма, сега. Дали вече изтерзаната ми душа се предаде доброволно на съня или води последна отчаяна битка? Но дори в царството на Морфей, мислите продължават да бушуват като неуморима, не потушима гръмотевична буря и помитат всички други незначителни идеи и спомени, запокитени далеч във вихъра на сблъскващите се облаци и пороя от едри капки. В мислите ми отново си ти и границата на сън и реалност се размива и сякаш почти изчезва. А сънят е толкова прекрасе.н Защото там си с мен, там сме само двамата. Отновото те виждам близо, толкова близо че мога да усетя дъха ти. Искам отново да си до мен. искам сълнецето да прокарва нежно лъчи по разпиляната върху възглавницата ти коса,по всяка нейна извивка, докато аз прокарвам пръстите си през нея. Искам луната да се отрази в очите ти и да се скрие засрамена, защото за разлика от тях тя не свети със собствена, божествена светлина и не е дори частица толкова красива. Искам като вятърът да погаля страните ти едва-едва а после по силно и ги оставя след секунда. Искам да целуна устните ти толкова дълго, че вековете да идват и да си отиват като секунди покрай нас, а ние да стоим в центъра им, въсшност неподвластни на мощта им. Искам да прегърна финното ти тяло толкова силно, че две тела да се слеят в едно и никога, никога да не се разделят, също както това могат да направят две души. в онзи миг на безвремие, извън него и в самата същност на времето. Искам да те обичам и това никога да не се промени, защото именно в него всичко друго, освен теб изглежда маловажно и незначително. А Бог е жесток, защото не е дал на хората средство с което могат да изразят силата на такива чувства и дори думите на най-великият поет, дори четката на най-големият художник или дори изпод струните на най-изкустната цигулка Страдивариус не могат да изразят това.

А сега съм буден. А светът е толкова сляп и толкова сам, толкова студен, толкова празен. Теб те няма. Така се чувства човек, когато му отнемат най-скъпото. Чувства се изтерзан, чувства спазмите на душата си физически, като ранен звяр загнездил се в гърдите му и разкъсващ ги отвътре. Това са болките на духа. Те не убиват физически. Напротив, те са много по лоши. Те изпепеляват, унищожават и те оставят треперещ и безпомощен като малко дете. какво ли ще почувствате, ако това което сте търсили винаги, цял живот и сте намери изведнъж изчезне? Ще бъдете разнищени. Ще бъдете нищо. Когато никога не си усещал болка, а тя изведнъж те удари в гърдите до смърт? Когато никога не си се страхувал а изведнъж гледаш упалшен, сам, в тъмното, във вратата с надеждата, че тя ще се отвори, а всяка секунда се врязва със силата и злостта на бич в тялото ти. Когато си бил най-щастливият и от тези божествиени висоти паднеш в адът на самотата?

Отблясък.

Ела с мен. Нека това не е само спомен.

Честит Осми Март

Честит осми март на всички дами….

Особено на една…в сърцето ми

Обичам те!

Favorite Music

Някои любими песни в youtube